изтегли word-вариант на книгата "Столетни вълни"

Сух сняг е поръсил тревата,
звъни полумрак мразовит.
Дълбокият вир под брезата
със шума и лед е покрит.
На сома леглото е скрито
под тях от човешкия взор.
И сключват кръг тънък следите
на прелюбопитния пор.
Водата замръзва, изгаря
на клоните рижия цвят.
Природата зимна повтаря
магически своя обряд…

И сам –
до блатар препариран,
сред дъх на сушена трева,
под вълча, озъбена криво,
в стена закована глава –
смълчан до свещта,
сред тютюнев
сив дим и зиморничав мрак
наливаш във тънкото гърло
на гилзата глътка коняк.
Така ти със мярката цветна
измъчваш духа си със стръв,
с чист сняг разредил питието
и с капчица заешка кръв…

В прозорчето мътно ще светне
бял месецът като блатар;
и с устни в студа ще усетиш
горчив по пиринча нагар.

И с гърло почувствал, и с ноздри
дъха на самотния мрак,
внезапно за миг ще докосне
сърцето ти
заешки страх.

Ледът ще възпира реката
и там, от скования бряг,
ще чуеш да вие в мъглата
разбиращ те вълк единак.

Блатарят над гъста острица
ще литне
и в зимната вис
във стона на волната птица
ще звънне и зов отривист:

- И нека навеки пребъде
свободният снежен възторг,
да бъде навеки осъден
шума на търгашкия хор.

И твойта душа защитена
да бъде под звездната вис,
от сняг неотъпкан ранена,
покръстена с огън смолист…
Дано твоя взор не изстива,
додето с луната щастлив,
и тук, на земята ни жива,
си нужен на някого жив!

1996

обратно към съдържание ›