изтегли word-вариант на книгата "Столетни вълни"

Крадени коне

Мирис на река, на рози… Майски бръмбари жужаха.
Глъч. Сергии. Смях и слънце весело
под всяка стряха.

А над градската градина
свечеряваше, когато,
сякаш че мираж,
конете стъпиха върху тревата…

Приближихме ги…
С усмивка любопитна, но и с горест
ти следеше как вървяха
два жребеца – бял и дорест.

Леконоги и високи, с тънък косъм и игриви –
виждал бях във филми само
тъй красиви буйни гриви.

И до тях с любовно-строги погледи –
като пияни,
две момчета там стояха
с пъстрошарени колани.

И тогава аз си спомних,
че гостува цирк в градчето,
и се усъмних внезапно,
че са циркови конете.

Двете мургави момчета,
безобидните апаши
първо ти попита строго:
- Ваши ли са?

- Наши! Наши!

- Я се поклони – подвикна малкото – на госпожата!
Мигновено
конят дорест коленичи на тревата.

И изви красива шия,
тръсна грива два-три пъти
и фунийката с фъстъци
близна нежно от дланта ти…

После тръгнахме…
Луната затанцува в бяла пяна.
“Крадени коне!” – ти каза възхитена, замечтана.

Аз вървях до теб и мислех:
“Има ли коне такива?”
“И не може да са други!” –
си повтарях мълчаливо.

Кой ли е изпитал радост,
щом в живота не рискува,
и едва ли мъдростта му със хартийки се купува.

И разбирах:
между тези улици, дървета, къщи,
че и нашите целувки
крадени коне са също.

1990

обратно към съдържание ›