изтегли word-вариант на книгата "Столетни вълни"

Алексис Зорбас

Навярно във деня на моето рождение
космополитният ти дух
над дъждовитата Москва
е скитал, кир Алексис,
и във просмукващата влага той е търсил
плътта ми, мека още, да се сгрее
за няколко десетилетия напред…
Едва ли аз съм се намръщил,
когато ти си влял
във жилите ми критско вино…
Все пак, какво те е смутило,
стари гръко?…
А може би викът ми пръв
щастлив напълно не е бил
или пък първият ми поглед –
не твърде доверчив?…
Русийския ни влажен въздух
навярно прекалено е напълнил
крехките ми дробове?
Или телцето детско
ти се е сторило заето вече?
Погалил си ме по главата нежно
със грапава и тъмна длан
и си изсвирил на сбогуване сиртаки…
Ала защо сандура ми остави,
по-рано щом не се разделяше със него?

Ще ми даде ли времето такава мъдрост –
да късам от сърцето си
и да дарявам от сърце най-скъпото?…

Благодаря за тежкия подарък,
кир Алексис.
Аз вече струните смених…
Но чувствам, че ми пречи
безименния пръст
да свиря верно,
а нямам в себе си куража
с брадва
да отсека във яростта си онова,
което пречи.
Не се боя от болката – кураж не ми достига.
И ето, че мълчи сандурът,
седем пъти
докато чувствата си проверявам.
И моята глава гори,
запалена отдавна от ръката ти саката…

Как си могъл да си щастлив,
не мислейки, че в нещо –
макар и малко –
но грешим жестоко.

Когато моят дом,
тъй упорито зидан върху пясък,
се сгромоляса изведнъж,
не знам дали ще имам мъдростта ти,
за да възкликна:
“Дявол да го вземе,
ти виждал ли си по-красиво сгромолясване!” –
и взел с ръце сандура си олющен,
върху обломките да изтанцувам
своето сиртаки,
кир Алексис…

1989

обратно към съдържание ›