изтегли word-вариант на книгата "Столетни вълни"

Зазорява… Отива си вече нощта.
Като сянка човекът е в лекия хлад.
Следват пътя душите – на сутринта
по реката надолу, а вечер – назад.
До небесната вис и нашир, и надлъж,
пълноводна, реката сече този път –
от тревоги и страсти, сякаш вятър след дъжд,
само леко облъхнат – се събужда брегът.
Хоризонтът гори и с пламтящи очи
ни напомня водата живителна пак:
половина земята щом огреят лъчи,
значи другата вече потъва във мрак.

Колко сенки-души в светъл унес летят
между слънце и мрак под далечна звезда
и реката навсякъде ги пои всеки път
не със жива, но не и със мъртва вода.
Кой ли земната жажда е утолил,
а изпита годините пясък златист;
в светлина щом се влее река през април,
в тъмнина е обвит вече изворът чист.

Тъмнина, светлина – по вълни и лица,
вис разлята или хоризонт просветлен,
в тях – светулки – блещукаме с живи сърца…
Затова, събуди се, любима, до мен
и във лодката малка – наш дом на света,
разгадай по ръката ми в лекия хлад:
пак ли двама ще тръгнем – на сутринта
по реката надолу, а вечер – назад.

2001

обратно към съдържание ›