изтегли word-вариант на книгата "Столетни вълни"

Дар

1.
Все още случват се – помни – в съня свободен
приличащи на младост дни;
и в небосвода
неземни светлини блестят, лъчи играят
и лястовичките летят,
домът сияе.
Просторът гали всеки миг с добри надежди –
и нито крясък, нито вик,
ни свити вежди.
Прозрачно синя топлота – с душите слята,
и няма място глупостта
сред синевата.
И с вяра в свят такъв в кръвта – наивна вяра,
ти не приемаш, че е тя
химера стара;
че все по-рядко свода стар ще виждаш зноен
и че пред Божия си дар
ще си достоен.

2.
Към месечината в студа
отлитат птици.
И сом, наблизо сред нощта,
под сто зорници,
с опашка, сякаш със снаряд,
в брега удари,
прогонил пак съня крилат…

До лодка стара
и до веслата сядаш ти,
мехура мяташ
в жарта и пламъкът свисти.
И на водата
и камъка студен речта –
спокойна, властна,
тук, сред покоя на нощта,
разбираш ясно:
“Ще те изгарят студове,
мъгла бездънна,
но ще дочакаш плодове
във нощ безсънна.
Тук възлите ще разсечеш –
от гняв и мъка…
И всичко – смел –
ще разбереш,
ням в своя пъкъл.
Пред никой съд не ще стоиш
смутен,
но само
щом празна дума промълвиш,
ще станеш камък.
Ще те покрие пръст,
мъгла
ще те зазижда
и звъннат ли над теб крила,
ще им завиждаш…”

3.
На месечината свещта
навред се носи…
И върху клона на нощта
замлъкна коса.
Дома ти стегнала в клещи,
до свода димен
безмълвна тишина лежи –
непоносима.
С душа ти всеки земен път
почувствай, вече
за теб минутите текат
по Пътя Млечен…
Текат без звук – като вода…
Но ти дочуваш
тътнежа им, за свобода
че се бунтуват.
Без сили сякаш, но звъни,
бучи земята.
Крила почувствай, погледни
към небесата.
При словото, при паметта
сега се връщай –
там, откъдето мисълта
света обръща.

1997—2001

обратно към съдържание ›