Избрани стихове:
Столетни вълни


Проза:
Иванка. Жена ми - магесницата›

На руски:
С луной на крыле
Избраное
Старец
Облом

 

изтегли word-вариант на книгата

ИЗ ПРАКТИКАТА НА ИВАНКА

Пациент В. /44 годишен/. Възпалена рана след хирургична операция на фистула в областта на корема. За три сеанса раната заздравя. По-интересното е, че между другото изчезна камък в жлъчния мехур: случайно В. се бе изследвал дали има такъв камък седмица преди Иванка да работи с него и веднага след нейните сеанси повтори изследването. Иванка почти не работи с жлъчката му, като имаше намерение да се заеме с нея по-късно.
Пациент Л. /38 годишна/. Миома на матката и мастопатия в лявата гърда. Бяха проведени два курса на лечение общо от двайсет и осем сеанса. Мастопатията се изгуби след първия курс; когато и вторият приключи, гинеколозите не намериха никакви признаци на миома в матката.
Пациент Г. /47 годишен/. Понижена активност на спермата. След 14 сеанса сперматограмата показа 87% активни сперматозоиди вместо предишните 50%.
Пациентка М. /40 годишна/. Психоза. Панически страх от улицата и от градския транспорт. Над година фактически не бе излизала от дома си. На Иванка се наложи да проведе два специални – съсредоточени – разговора по телефона, за да убеди болната, че може без опасност за нея да пристигне с такси. След седем сеанса психозата изчезна напълно.
Пациент И. /65 годишен/. Късогледство. След лечението диоптрите на двете очи се подобриха с три единици: от –5 до –2.
Пациент С. /42 годишен/. Аденом на простатата. Тежко състояние. Иванка проведе два двуседмични курса с малки почивки за С., преди напълно да преодолее болестта.
Пациент П. /8 годишен/. Тежък синузит. След седемте първи сеанса гнойта, която вече се приближаваше до мозъка на момчето, започна да изтича от носа. След четиринайсетия сеанс носът напълно се изчисти, дишането стана спокойно, прекратиха се главоболията.
Пациент Ю. /22 годишен/. Псориазис, концентриран върху челото и под косата на главата. След седем сеанса кожата на болния от поразените места започна да се лющи, после – да се отделя на пластове. След два курса на лечение Иванка смъкна три пласта от заболяването: под падналия груб слой се образува тънък, розов. Лечителката работи три месеца с прекъсване. Състоянието на пациента се подобряваше бавно, но забележимо. Общо бяха проведени над четирийсет сеанса. Иванка не отстъпваше, сигурна, че ще победи. Отстъпи болестта – една от най-неясните за медицината. Изгубиха се и последните петна по кожата. След лечението изминаха около три години – при Ю. не се появиха рецидиви на псориазис.
Пациентка П. /60 годишна/. Злокачествен тумор на гърдата. Категорично отказала операция. В белите дробове на болната се появили метастази. Като резултат от двайсет и един двучасови сеанси туморът намаля два пъти, изгубиха се метастазите на дробовете. Иванка убеди П. да не рискува повече и да оперира тумора на млечната жлеза. Бе направена операция в клиника и вече четири години П. се чувства здрава.

Раковица се оказа голямо село, пръснато в полите на обрасли с дъбак и борове поли на Стара планина. В селото имаше и двуетажно читалище с кино, магазин, ресторант, кафе-сладкарница и две кръчми... Почти всички улици бяха асфалтирани. По-късно узнах, че подобна “цивилизация” изобщо е характерна за българските села; въпреки това младежта бяга – заминава за градовете да дири по-лек “хляб” ...
Накрай селото до боровата гора в самата планина Андрей ми показа една потънала в цветя, сред орехи и джанки пръстена къщурка, в която живееше бабата на Иванка.
-За баба Мара из село се приказват какви ли не работи – каза ми той. – Уж че се срещала със самодивите... А на два пъти Ванга, нашата ясновидка от Петрич, й пращала жени – да им дава билки против безплодие. Та уж с тези билки, дето ги знаела само баба Мара, и двете забременели...
- Вярно ли е Андрей, че е твоя далечна роднина?
- Тук, в Раковица, пък и в България, ако порови човек, всички ще излезем роднини – засмя се моят приятел.
Нетърпеливо очаквах пристигането на Иванка. А вечер, докато бащата на Андрей, бай Георги, ни свиреше на кавал, опитвах коварното вино “самоток”, което се пиеше леко като вода, но след това неочаквано те поваляше... И полека-лека свикнах с българското село.
Не се размина и без забавни случки.
Чичото на Андрей, който живееше в съседната къща, с жестове и големи усилия се помъчи да ни обясни, че в наша чест е опекъл яре. Като забеляза неразбирането върху лицата на руските гости, той няколко пъти настойчиво повтори: “козлето умря”. Николай явно не се трогна особено, че “козлето е умряло”... Сега се чудя на наивността си. А тогава, като се оправдавах с липса на апетит, изобщо не докоснах дъхавото печено месо. Когато ситуацията се проясни, цялото село се смя.
На третия ден в Раковица два бдителни селяка замалко да ме арестуват, когато покрай къщурката на баба Мара се запътих за къпини в планината. В тази посока само след три-четири километра започва територията на някогашна Югославия. При сложните отношения със съседната страна, границата се пазеше зорко. Забелязах, че двама възрастни мъже карат дърва. Щом зърнаха непознатия младеж със странно карирано сако, мъжете ми извикаха. В отговор само разперих ръце, за да покажа, че мъчно ще се разберем от такова разстояние, и продължих към планината. Тогава единият от тях скочи и решително тръгна да ми пресече пътя, другият насочи магарешката каручка през поляната и подкара магарето в галоп, за да ми попречи да избягам в обратна посока. Наложи се да спра. Последваха строги въпроси кой съм, какъв съм. Щом се досетих, че ме смятат за капиталистически шпионин, се тупнах в гърдите: “Руснак...руснак!”
Думата “руснак” бе достатъчна. Селяните се успокоиха: “А-а! Наше момче!”
Граничният инцидент бе изчерпан.
А Иванка я нямаше. Тогава проявих инициатива: започнах да й звъня от пощата и да й разтягам локуми за красивата планина – обещах да й покажа странен бор с израстък във формата на бухал... И я убедих да дойде.
Посрещнах я на автобусната спирка посред площада, поех леката й пътна чанта и без да се отбиваме при баба Мара, се запътихме направо в планината. Както разбрах от Иванка, баба й сигурно прекопава царевицата на нивата или пък лозето си, та ще се върне чак вечерта.
Тогава Иванка се затрудняваше малко с руския, затова ми говореше на български. Напрегнато се вслушвах в гласа й, доста нещо разбирах вече, друго отгатвах, но някои думи си оставаха неясни за мен; тази неяснота стимулираше въображението ми, придаваше тайнствена дълбочина на разговора ни.
По пътечка сред къпинака стигнахме до моя бор. Израстъкът наистина приличаше на бухал или сова; застанах пред него и зарецитирах стихотворението на Борис Корнилов: “Само птиците огромни тук прелитат с крясък, заканителни и страшни...” В отговор Иванка ме нарече дете ли, хлапе ли... “Ти си бебе!” – рече тя, но “диагнозата” й не прозвуча обидно. Романтичността на раазходката ни се усилваше от странното поведение на птиците: никога дотогава не бях виждал толкова много червеношийки. Те прехвъркваха и се виеха над главите ни, кацаха по околните клони и не бързаха да се отдалечат, сякаш ги привличахме. Най-малко десетина птичета пърхаха около нас.

следваща страница ›

 



  Copyright @ 2005, Александр Руденко