изтегли word-вариант на книгата

САМОДИВСКИ РОД
I

КЪЩУРКА В ПОЛИТЕ НА БАЛКАНА

Опърпаните стаички в общежитието на Литературния институт. Дълги вечери на чаша евтино вино от тумбести дамаджанки по литър и половина. Редят се мои и чужди стихотворения. Обяснения в приятелство, в любов към Русия. Острият мразовит аромат на надеждите... И широките, сигурни плещи и весели очи на моя състудент, българина Андрей Андреев.
- Казват, че в България цигарите са скъпи? Тук вашата “Стюардеса” е 35 копейки, а у вас – двойно повече – угрижено попита моят приятел, поетът Николай Никишин. – Какво ще правим налято? Документите ни за пътуване по твоята покана за мен и Саша вече се пекат... Утре отиваме в районния комитет на комсомола да ни утвърдят характеристиките.
- Оттук ще си купим за месец напред. Или изобщо няма да пушим – засмях се аз.
- Не берете грижа – ще пушим! – твърдо заяви Андрей със също толкова твърд акцент.
После – влакът от Киевската гара. Андрей ни преподаде първия урок по български език сред тропота на колелата: думите хляб, вино, любов. Помня, че бях взел “незаконно” още десет рубли към разрешените за обмяна трийсет... Чудех се дали да ги мушна в калъфа на електрическата самобръсначка, но се отказах в последния момент и ги тикнах под калъфката на възглавницата. Напрегнатата ми физиономия явно предизвика недоверието на митничарите – преровиха скромния ми багаж отгоре до долу. Надникнаха и в калъфчето, за малко да разглобят и самата самобръсначка. Диаманти ли диреха у бедния студент? Из вагона след малко се разчу, че намерили долари в прическата на една пътничка от трето купе; тази тупирана прическа свойски се наричаше “къщурка за въшки”...
Защо се въртят тези глупости в главата ми? Сигурно защото тогава и такива дреболии са били важни за мен: а нали от тях се състои животът, друг не ще имам.
“Обичам бедната родина, защото друга аз не зная” – бе казал Есенин... Така и аз, като посвикнах със спокойния ритъм на модерно облечените българи, с магазините, в които виждах редки според мен стоки /медни джезвета, дрехи от велур, вносна козметика/, с изобилието на уютните кафенета, с изящните фирмени бутилки на кока-колата на всяка крачка, сметнах всичко това за признаци на европейското великолепие. Но нали “Съветите си имат своя гордост”... Помня с какво невъзмутимо достойнство двамата с Николай в дневния бар, сред присмехулните погледи на посетителите, разкъсвахме английските пакетчета с чай и ги изсипвахме в чашите, за да попарим чая с вряла вода: “а ние го пием така”...
- Какво ли правят с тези проклети пакетчета? Да не ги попарват направо в устата си? – иронично мърмореше Николай.
Помня и как след яка почерпка в приятелска компания тримата с Андрей бродехме из софийските улици и пеехме песни от патриотичния си репертоар. Когато стигнахме до Министерството на външните работи, тъкмо се деряхме с пълно гърло: “Брезите, брезите... Брезите зелени не спят...” В Москва този номер нямаше да мине: щяха да ни приберат. А тук милиционерът на входа се приближи до гостите гуляйджии и само рече:
- Тихо, момчета, тихо... София спи.
Пътят ни из България минаваше през живописния дунавски град Видин /със старата римска крепост Баба Вида и обширния парк покрай реката/ и стигаше до село Раковица, на четирийсет километра от града – родното село на Андрей, където щяхме да останем цели две седмици.
Във Видин срещнах Иванка.
Близо до заведението с вълнуващото название “Клуб на културните дейци” ни запозна Андрей; мен представи като поет и гост на България, а нея – като своя далечна роднина, талантлива актриса, изпълнителка на поезия...
Чернокосата стройна красавица ме изгледа внимателно и в тежкия й дълбок поглед просветна такава иронична мъдрост, че се поколебах на колко години може да бъде: на 18?...28?...38? А може би – на векове?
До Иванка се почувствах сигурно както би се почувствал помръзнал картоф от Подмосковието до тропическия плод киви... и веднага се влюбих.
Съзнавам, че външно тогава приличах на градинско плашило: бях с хавлиена оранжева риза с шнур вместо с копчета, с дебел зимен панталон, неподходящ за лятно време, увиснал като торба на задника, сакото ми на едро каре, сандалите – евтино московско производство, а на главата си носех бяло каскетче, като палачинка с малка козирка... Сигурно затова, щом слязох на гарата във Видин, малките циганчета се юрнаха подире ми с радосния вик:
- Палячо, палячо...
Истината е, че на това си облекло бях задължен и за любопитството, което Иванка прояви към мен. По-късно ми призна, че видяла пред себе си уникално “дете на природата”: нещо като колхозник еленовъд или може би златотърсач, който без усилие може да разговаря за изкуството и за прочие интелигентни неща, на всичкото отгоре пише и стихотворения – Андрей предварително беше превел няколко от тях и бе успял да ги отпечата в два български вестника.
Същия ден с Андрей заминахме за Раковица. Иванка обеща след няколко дни да дойде на гости на баба си, която, както се оказа, живеела в същото село...

следваща страница ›